Не се залъгвам, че имам цяла Вселена време…
Не, нямам. Не и в този живот.
Свещичките ми са отдавна запалени и горят. Понякога с буен пламък, друг път мъждукат едва – едва.
Не си мисля, че имам още много време. Това само оня отгоре го знае.

Като мъниста на броеница се изнизват дните. И знам, времето пак няма да ми стигне. Дойде ли часа да си ходя, пак ще си кажа, че съм имала още работа за вършене. Времето никога не стига. Защото си мислим, че всичко е безкрайно. А ако знаехме всъщност колко е краткотрайно...

Ти изгоря като буен пламък. Искрите се разпръснаха в Небето.

Вече четири години сърцето ми кърви.
Четири години без теб...

Почивай в мир, обич моя... там, сред звездите.

Дали са тук, или пък вече са преселили душите си в отвъдния свят, те винаги ще бъдат до нас, ще ни държат под ръка, докато прекосяваме улици, съмнения и предателства, защото това е тяхното най-съкровено призвание.

Любов, която не прилича на никоя друга. 

ТЕ винаги ще бъдат до нас… 

Ако беше сълза в очите ми,
никога не бих плакала, за да не те загубя.
Ако можех със сълзи да те върна,
цял живот бих плакала, за да си тук.