Сърце

Сърцето ми е черен въглен обгорял...
Сърцето ми е пустиня, в която скръбно се носят милион дребни песъчинки,

покриват всичко, бодат и пронизват,

режат като скалпел,

изгарят като огън...

Сърцето ми е пороен дъжд,

в който всяка капка е сълза.

Но ти си и буйният вятър, който ме прегръща.
Ти си и слънчевият лъч, който огрява  сутрин.
Ти си цветето на моят прозорец,

и птицата която лети,

и звездата, която блести в небето...

Ти си моето вчера.
Моето днес.
Моето утре.

Ти си моят живот.
Моето ВСИЧКО.

Сърцето ми е Вселената,

в която си ти...

 

Когато ти ме попита:
"Защо,  мамо? Защо?...
На никого не съм направил лошо,
Дори на враговете си съм помагал..."
А аз не можех да ти отговоря...

Когато боли …
Когато търпиш …
И си някъде там , на ръба…
И се чудиш защо...
И си повтаряш „защо???“
Защо на теб !?
С какво си сгрешил!?
Или просто си много добър.
А Съдбата  -  не знае това…

И те прави на луд.
И те изпитва.
И те блъска.
С поредната трудност ,
в този живот.
А всъщност , в сърчицето ти има само любов.
Не умееш да мразиш.
И обичаш, обичаш дори и врага.
И те пробва Съдбата, колко още
ще издържиш
И ти не знаеш , защо..
Защо..защо...защо???

А отговор – няма…

Душата ми винаги ще жадува твоята. Така както цветята през зимата бленуват слънцето.

Като пойните птици, които не намират дома си, но никога не спират да търсят.

 Като хоризонта, който никога няма да бъде докоснат.

Ще те търся. Сред облаците. Ще ги разравям, раздирам и ще търся лъчите ти.
Ще събирам капките дъжд в шепите си и в тях ще търся очите ти.

В най-тъмните нощи Душата ми ще жадува светлината на твоята, топлината на твоята, хладината ѝ, нейните бездни и висини, стихиите ѝ и тишините ѝ.

 Във всяко нейно кътче ще търси теб. И себе си в теб. Ще броди. Ще скита.
И това, което намира, никога няма да стига.
Душата ми винаги...
Ще жадува...
Твоята...