Dva galeba bela u crnoj noci
leteli morem a bura je bila
vetar ih baci na jednu stenu
a on tu osta slomljenih krila

a ona ode, ostavi njega
da ceka svoju poslednju zoru
jedino malo naso je snage
da se pozali voljenom moru

reci joj more da nju jos volim
za zlu je sudbu svoju ne krivim
ah zar se tako sad ljubav deli
ja da umirem, a ona da zivi

on nije hteo zoru da ceka
on nije hteo sunce da sine
s visoke stene baci se galeb
voljenom moru u plave dubine

a zivot ovaj i dalje tece
nova se zora nad morem budi
jedino istina ostaje samo
i ptice vole kao i ljudi

Две бели гълъба в черната нощ.
Летяха над морето, а имаше буря.
Вятърът ги блъсна към една скала
и той остана там със счупени криле.

А тя си отиде и го остави
да чака своята последна зора.
Единствено само намерил е сила.
да се оплаче на любимото море.

Кажи и море, че я обичам още
за своята зла съдба не виня я.
А нима се любовта сега така поделя
аз да умирам, а тя да живее.

Той не иска зората да чака.
Той не иска слънце да изгрее.
От високата стена се гълъбът хвърля.
На любимото море в синята бездна.

А този живот си продължава.
Нова зора над морето се буди.
Единствено само истината остава,
че птиците като хората любят.