След залеза...

 

Живот, живот! -

на младото ми рамо

ти сложи тежка, лицемерна длан. -

Мечтаното е вече отмечтано,

изпита - чашата, смехът - изсмян.

 

О, колко тиня извора помътя! -

и аз утеха по-добра не знам от тази -

в тоя век на кръстопътя

да бъдеш влюбен, горестен и сам...

 

Към всичко рано станал безразличен,

аз отминавам чужд и мълчалив...

И всъщност аз не знам какво обичам -

знам само, че не съм щастлив!

 

Не искам нищо!...

С никакви пътеки не диря

през страданието брод -

към слънцето, угаснало навеки,

към скъпата безсмислица: живот!

 

 

На Владимир

Гори душата ми в напразна жажда

и моят зов остава все нечут. -

На дните залъкът не се услажда

без нежна ласка и без топъл скут.

 

За мен не зреят плодовете румени,

тъй рано всеки цвят е осланен...

И няма думи, шепнешком издумани,

и няма никъде приют за мен!

 

Студена, непозната, мълчалива -

една ръка ограби моя ден...

Останал само с чашата горчива -

тъжи животът ми озлочестен...

 

За мене в люта жал се просълзиха

и камъни, и вейки, и треви...

Но вечерта не идва с обич тиха

и утрото утеха не мълви...

 

Чие сърце за мене замилява?

Чие сърце сега боли за мен?

Прокуденик прокуден във забрава -

о, колко съм злочест и уморен!

 

Кажи, немилостива и жестока,

кажи защо ти, майко, ме роди?

За моя земен дял и жал дълбока

завинаги проклета триж бъди!

 

На мама

Косите ти са побелели вече.

Отдавна твойта пролет прецъфтя.

Отмина младостта ти надалече

и никога не ще се върне тя.

 

Недей тъгува! Горда ти бъди! -

Това, което нивга плод не дава,

това, което нивга не цъфти -

в живота само то не прецъфтява.

А в твойте дни до старото ти рамо

бди твоят син, мила мамо!

 

Повест

Акордеонът пак тъжи

в безмълвието на нощта.

Свири, Лозане, разкажи

на мойта мъка повестта!...

 

Свири, Лозане, разкажи

за тровещото лицемерие,

което с клевети, с лъжи -

загроби вяра и доверие!

 

Върху сърцето ми лежи

на злото камъкът студен.

Тежи ми, страшно ми тежи

един живот опустошен!...

 

Че само гледа и мълчи

това наивно поколение,

макар боли, макар горчи

денят от болка и съмнение!

 

Свири, Лозане, изплачи

на моето сърце скръбта

по две усмихнати очи,

по белонога красота.,.

 

Ще си отида някой ден -

и моят гроб ще зеленей...

Ще плачат дъждове над мен

и залез тих ще ме жалей...

 

Какво!

Нима ще се тешим с безсмислието на света! -

и всичко прах е, суета!...

 

... Свири, Лозане, разкажи

как бие времето с копита,

как то умира и тъжи

в звъна на чашата разбита...

 

Тъжна неделя

Здравей, чаша! Ний пак сме сами!

От кръвта ми по-скъпо и мило -

в тебе слънчево чудо шуми,

скръбно образа мой отразило...

 

Няма топлите черни очи...

Празна крайната маса остава!

Не тъгувай, сърце... замълчи!

Нищо пулса ти не заслужава!

 

Моя "Тъжна неделя", ридай!...

Вечер моя, черней като гарван!

За мен всяко начало е край -

не зова... не очаквам... не вярвам!.

 

Надалеч ще заглъхна без вест

като твоята песен, Лозане!

Надалеч ще замина злочест,

само орехът тук ще остане...

 

Няма истина!... Няма лъжа! -

Тежи само небе свечерено.

Нито се радвам, нито тъжа -

тишина... самота... и студено.

 

Страхувам се...

Страхувам се... Не ще ми стигне времето.

Върху клепачите ще слезе вечерта...

Ще бъдат недовършени поемите

и недопята песента...

Предсмъртно

Като летен сън минават дните в самотна безутешност,

линее сетно слънце на смелите мечти

и траурна камбана в тревожна безнадеждност

не стихва сред душата, ридае и звъни.

 

Аз много те обичах, живях за тебе само,

изгарящата мъка за туй ме днес гнети,

че тъй далеч ще бъда, далеч от твойто рамо,

от скъпия ти образ със милите черти.

 

Но ти глава не скланяй, но ти носи завета

и спомен най-добър за мене запази.

Прости ми, че оставям песен недопета,

прости ми, че ще лееш горестни сълзи!

 

Върви напред в живота непоколебима,

пред нищо не отстъпвай в бъдещите дни!

Помни, че те обичам, божествена любима,

пази ми паметта от клюки и злини.

 

На сън ще те спохождам всяка нощ незримо,

косите ти ще галя с невидима ръка.

Безкрай ще те целувам със жад неутолима,

в очите ти ще гледам стопената тъга.

 

И сутрин щом проблеснат морните зорници,

с безшумната мъгла и аз ще отлетя.

Тогава отвори ти тъмните ресници

и тихичко продумай: - Със мен си във смъртта!