Страхувам се...

Страхувам се... Не ще ми стигне времето.

Върху клепачите ще слезе вечерта...

Ще бъдат недовършени поемите

и недопята песента...

Като летен сън минават дните в самотна безутешност,

линее сетно слънце на смелите мечти

и траурна камбана в тревожна безнадеждност

не стихва сред душата, ридае и звъни.

Аз много те обичах, живях за тебе само,

изгарящата мъка за туй ме днес гнети,

че тъй далеч ще бъда, далеч от твойто рамо,

от скъпия ти образ със милите черти.

Но ти глава не скланяй, но ти носи завета

и спомен най-добър за мене запази.

Прости ми, че оставям песен недопета,

прости ми, че ще лееш горестни сълзи!

Върви напред в живота непоколебима,

пред нищо не отстъпвай в бъдещите дни!

Помни, че те обичам, божествена любима,

пази ми паметта от клюки и злини.

На сън ще те спохождам всяка нощ незримо,

косите ти ще галя с невидима ръка.

Безкрай ще те целувам със жад неутолима,

в очите ти ще гледам стопената тъга.

И сутрин щом проблеснат морните зорници,

с безшумната мъгла и аз ще отлетя.

Тогава отвори ти тъмните ресници

и тихичко продумай: - Със мен си във смъртта!