Пеньо Пенев - моят любим поет

 Пътека

Тъжен залез кърви над гората

като прясна отворена рана.

С тъжен ромон звъни на житата

светозарната сребърна пяна.

Уморения ден догорява,

плаче вятърът - сбогом навеки!

Свечерява сега, свечерява

над смълчаните бели пътеки.

Всеки своя пътека си има,

всяка бърза и търси човека...

И аз имах пътека любима,

и аз някога имах пътека!

Още крачка - и ето го края! -

Извървяна е тя, извървяна...

Какво с мене ще стане, не зная,

но едва ли пак пътник ще стана!

Много мили неща аз разлюбих,

дори погледа кротък на мама.

Имах всичко... и всичко загубих -

няма щастие, щастие няма!

Сам да бъдеш - така по-добре е,

нищо в нашите дни не е вечно!

И най-милото ще отмилее,

и най-близкото става далечно.

Всяка клетва е само измама,

всяка нежност крий удари груби. -

Нека никога нищичко няма,

за да няма какво да се губи!

Всеки огън гори - догорява,

никой извор во век не извира.

Туй, което цъфти - прецъфтява,

туй, което се ражда - умира.

Всеки друм става тесен за двама,

всяка радост е бременна с мъка.

Нека никога срещи да няма,

за да няма след тях и разлъка!

... Догорелия ден над гората

нека само кърви като рана...

Нека тъжно звъни на житата

светозарната сребърна пяна...

Милоока жена, белонога! -

нецелуната и непогалена!

Ти ми стана съдба и тревога,

тиха радост и жал непрежалена.

Черноока жена, белоръка -

ти, усмивчице сладка и чакана!

Ти си моя утеха и мъка,

моя топла сълза неизплакана...

Денят се ражда... Жажда пустинна

като талаз накипя и запя...

Жена милоока! - добра и невинна -

денят се ражда, а аз ще заспя...

Сърцето чакало, но не дочакало,

плакало, докато сипне зората...

На двора тревясал и утрото плакало,

плакало с бистра роса по тревата.,.

Бяла и румена като циклама

в дните ми горестни ти се яви!

Мълком те гледам... Път към теб няма!

Късно е вече, уви!...

Чашата само скръбта ми разбира

и ще остане тя - ален завет!

Един ще се ражда, друг ще умира ...

Съдба неотменна - задача решена!

Стройна и свежа, с походка лека

дори да се върнеш пак в рокля зелена -

самотна ще бъде една пътека...

Когато вече някой ден

решиш към нов бряг да отплуваш;

недей си взема сбогом с мен -

отплувай, без да се сбогуваш.

Върви, обичана жена,

понесена вовек в сърцето-

Луната ще е пак луна

и пак небе ще е небето.

В любов недей ми се кълна!

Защо е нужно да се лъжем?

Ти нямаш никаква вина

в това, че ще остана тъжен.

Еднъж ли горест съм познал?

Еднъж ли съм се огорчавал?

При мене който не е спрял,

не ме е само той ранявал.

Ти моята любов прости!

Сърцето ти не ми е длъжно...

Какво е скръб не знаеш ти,

не знаеш ти какво е тъжно...

За сбогом няколко слова

да каже всяка друга може.

Но ти не би могла това,

ти кръст не можеш лесно сложи.

Ах, ти си толкова добра!...

И в свойта нова безнадеждност

без думи аз ще разбера

за отзвучалата ти нежност...

Затуй когато някой ден

си тръгнеш и не затъгуваш,

недей си взема сбогом с мен,

иди си, без да се сбогуваш...